Маряна ГЪЛЪБОВА
Томата с кипърския си колега сценограф Мики Луизо, завършил българската художествена академия в София
Първите ми срещи с Тома Трифоновски губят следите си в началото на 90-те години на миналия век във Враца. Време, когото групата на местните художници беше емблематична за града под Околчица. Респектирана от творчеството им и поради елементарните ми познания за живопис, дълго не посмях да споделя впечатлeнието си от техните картини. Признах само на Томата, че харесвам платната му, но не мога да опиша емоцията си. С характерната си благост и умение да изслушва, той ми показа недовършеното платно на статива и замълча в очакване. Втренчих се в изящния женски профил и огромната луна до него. „ Жената и Луната са като сестри”- изненадващо като че ли чух гласа си, който развесели Томата. „ Имат и един брат,Слънцето”-допълни той и сякаш ми вдъхна смелост да го питам още и още.
Томата на Охридското езеро, август 2006 г.
Спомням си , че тогава до късно през нощта си говорихме. В просторното ателие тихичко звучаха песни на Едит Пиаф, Невенчето/малката му дъщеря/ спеше в своето кътче зад завесата, Светлето/ съпругата му/ миеше дузина чаши от бирата на приятелите, който отдавна си бяха тръгнали, а ние с Томата продължавахме да си говорим за изкуство.
За голото тяло и кибритените клечки
От колекцията на Йордан Лечков
Така разбрах, че няколко години след като завършва Академията картините му са били табу. Малко по късно в началото на седемедесетте години са влезли в изложбените зали. Тогава е имало конкурс за голо тяло, организиран от Дечко Узунов. Участието му с голо тяло е било прието скандално от видни критици. „ съвсем голо тяло! Да. – разказваше ми Томата смеейки се от сърце на моя безмълвен въпрос. Моята творба спечели първо място и нахално се пръкна на първа страница на вестник „Народна култура”, представяш ли си? Още при оценяването, изкуствоведи и критици й намериха косур-задникът бил много голям. Бай Дечко се съгласи с тях, но им каза, че аз за него съм голям художник и може задникът да й е голям, но млад е творецът й, очите му все там гледат. Тогава Бай Дечко каза на класиците, ами жени харесва младежът, няма да рисува крака като кибритени клечки я.”
Томата сякаш ме приканваше да съм любопитна и провокативна. „По онова време толкова ли е било страшно да рисуваш голи тела и как си оцелявал като толкова трудно е било да влязат в изложбените зали ?” Томата отново се усмихва с онова свое мъдро-загадъчно присвиване на устните, почти скрито от дима на цигарата.:. „ Ама аз рисувах и шишета тогава. За тях и голите женски тела си имаше познавачи и частни колекционери, които ме търсеха. Веднъж реших да нарисувам красива, буйна планинска река и пак излезе гола женско тяло, пусна в ход типичното си чувство за хумор. ”
Загледах се отново в картината на статива. Инстинктивно разбирах, че в нея имаше нещо авангардно, модерно и нещо, а и нещо, което ми напомняше православната икона…
Времето беше спряло, а гласът на Едит Пиаф се носеше над подредените край стената картини с луни, жени и слънца и птици в полет. За Томата тази певица бе истински извор на вдъхновение. Можеше да я слуша с часове.Казваше, че тя е изпяла една вселена от любов. Заради това попитах: „ Ами, защо , тогава не отиде , във Франция, нали са те поканили да специализираш в Сите дез Арт в Париж?/ Знаех, че преди 1989 г. на Томата няколко пъти от МВР са му отказвали да замине за Париж, в ателиета на СБХ. Това беше и едната от причините да напусне Плевен и да се установи във Враца. За Париж успя да замине в края на 1989 г., малко след падането на Берлинската стена/ „ Ти забравяш в какви времена живеехме раздразнен отговори. Преди десетина години имах покана да изографисам и българската църква в Торонто и за Рим имах покана… И за Зимбабве…Не ме пуснаха от тук. Това е. Зелен семафор имах само за Москва. Като компенсация имах срещи с невероятна хора, с Ахматова, Евтушенко, Валентин Разпутин с художници, с артисти от голямата руска школа. Там бяхме заедно със Сули Сеферов. 10 месеца в Москва, невероятно време. После направихме съвместна изложба в галерията на убл. Руски. Мина с голям успех”
Чухме звън от счупено стъкло и звънкият смях на Светлето, който ни съобщи, че това си е на късмет. Две от чашите се бяха пръснали на пода, но тя ни успокои, че няма да метем и попита лукаво : Как още не сте започнали темата за Македония, просто се чудя?
Македония, любов завинаги
Томата пред една от 80-те църкви в Костур
Не ни трябваше нищо повече. И двамата бяхме от там, аз от Петрич, а Томата от много по- далечния Костур, който е в най- северозападната част на Егейска Македония, днешна Северна Гърция.
75 хил. квадратни километра
После Светлана приседна на малко столче до нас, и се включи във вечните и винаги нажежени със страст дебати за султанския ферман от 1870 година, за учредяването на независимата българска църковна институция- екзархията, за Берлинския конгрес на Великите сили от юли на 1878 година, за позорния Ньойски договор… Томата беше изключително ерудиран по темата Македония. Знаеше всичко за националноосвободителната организация на българското население в османските граници. Той разказваше съвсем като историк за Кресненско-разложкото въстание / 1878 г / , за Горноджумайското/ 1902 г / , за Илинденско – преображенското / 1903 г / Томата в детайли познаваше историята на географската област Македония и веднъж съвсем на шега го бях попитала, колко е била голяма. Отговори ми кратко: „Територията й тогава е била 75 000 квадратни километра.” Не знам защо запомних тази цифра, като най-трудно и досега ми е да помня числа?
Навън беше тихо. През високите прозорци на ателието пълната луна хвърляше магически лъчи по билото на Врачански балкан. Градът спеше под сребърните й отблясъци. С Томата се спогледахме съзаклятнически и без думи се разбрахме да отложим разговорът ни за Гоце Делчев и Яне Сандански. Щяхме да осъмнем и пак нямаше да сме си казали всичко за „тежката судбина” на българите от Македония и Одринско.
За котките, мохера и извънземните
Беше време да си тръгвам и бавно преместих заспалата в скута ми котка. Тя се протегна сънливо-мързелива и се сви на диванчето до Томата. Погледнах новия си пуловер от най- висококачествен мохер пуловер със суетното женско желание, да го демонстрирам пак, както при идването си. Светлето изненадващо прекъсна модното ми изфукване.” Господи, каква огромна дупка има на новия ти пуловер. Не усети ли, че котката си е похапвала от него?” Почти ужасена видях зейналата дупка по плетивото и пуснатите ката паяжина бримка покрай него. После чух успокояващия глас на Томата.:” Леле, Мариянче, Доко/така се казваше котката/ бая си е похапнал/, не се ядосвай, в крайна сметка става дума просто за дреха…По- важното е да не позволяваме някой да се храни с душите ни и там да зейват дупки..” , опитваше се да ме успокои Томата.
На път за вкъщи свалих пуловера и го хвърлих в първата буклукчийска кофа. Вървях през тъмния град и не усещах студения вятър през тънката риза. Чувствах се загърната от приятелската ръка на Томата. Градът спеше. Будна бе само луната, същата като в недовършената картина на статива в ателието на художника, когото имах честта да познавам и бях благословена от другаруването му с мен.
Оттогава мина почти четвърт век. Аз все още не мога да кажа за Томата, че той беше водещ автор в областта на българската живопис. Това го казват специалистите. За мен той беше изключително скромен човек и внушително родолюбив българин. Беше приятел, в чиято душа имаше само красота , поливана от ангелски сълзи и стопляна от светли слънца. Знам, че сега е точно там, където е искал да го пренесат крилете на птиците, които рисуваше.
trifoni
Кактус 